Ама на мен дали ще ми се случи?

     

     Ще я нарека Яна. Запознах се с нея при първото и посещение в кабинета.Тя беше на около 40 години. Говореше хаотично, объркано. Честно казано трудно следях мисълта и, но все пак успях да разбера коя беше причината да е толкова разстроена. 

    Преди известен период се беше видяла със своя приятелка, съученичка, ще я нарека за кратко Ина. Та Яна беше изумена от нейната промяна. Може би не се бяха виждали от 20 години. Ина изглеждала превъзходно в нейните очи. Красиви дрехи, свежа усмивка, ведро настроение. Работа, която харесва. Партньор, когото обича. Децата вече поотраснали, малко по-самостоятелни.

      Абе, като я слушаш да и завидиш. И Яна наистина и завидяла.

Върнала се назад във времето и си спомни какви бяха като момичета с Ина. Ами тя е превъзхождаше във всичко. Беше по-добра ученичка. Момчетата я харесваха. Беше душата на компанията. Пред нея имаше перспективи.

                                                        А днес?

    Днес, беше една угрижена майка, домакиня, съпруга. Опитваше се да се справя на всички фронтове, но всъщност не се справяше на никой.

                                              Защо се беше получило така?

   Защо Ина беше щастлива? Тя пътуваше и беше обожавана. Смееше се. Имаше работата, която я мотивираше. Като я погледнеш грее.

                                          Защо на едни хора им се получава, а на други - не?

     Какво ни различава? Защо едни могат да са щастливи, а други само нещастни и с потъпкано достойнство? Вечно недоволни или толкова неудовлетворени, че вече няма нищо значение.

    Всъщност това, което бих казала е че най-вече се различаваме по ограничаващите вярвания, които носим. Те са най-голямата ни "спирачка" по пътя към щастието. Те са бариерата, която не ни позволява да си помислим, че заслужаваме, пък да не говирим да си позволим да бъде щастливи.

                                    

                                               И на второ място бих посочила средата.

Огледайте се около вас, във вашето обкръжение, колко от вашите роднини, познати, близки са успешни, богати, щастливи ? 

Това се беше случило и с Яна. Тя беше повярвала, че мечтите са за мечтателите, нехранимайковците, безотговорните хора. Беше повярвала, че когато си възрастен не можеш да мечтаеш. Че това са глупости с които си губиш времето....

                                  Но днес Ина, с нейната усмивка я зарази.

                      Яна ме попита само с очи " А на мен дали ще ми се случи?"

Ти как мислиш читателю? Човек може ли да сбъдва мечтите си? И какво се изисква за това?