Аз и ти заедно, възможно ли е това?

Мълчанието - болестта на здравословната връзка

В света на бързообротните стоки, виртуалната реалност, информираност, комуникация по всякакъв начини и липсата на компромис ми се иска да отворя тема за мълчанието.

Кога? Как ? Защо мълчим?Добре ли е? И по-скоро кога позволяваме именно мълчанието да стане чест гостенин във връзката?

 Първо се появява като настинка, след това се превръща във вирус, става хронично и накрая ни разболява и води до разпад на двойката.

Мълчанието е форма на поведение. Не е задължително мълчаливият човек да е надменен, не словоохотлив, безразличен, инертен или се съгласява с нещата. Често зад мълчаливото поведение на някои, обикновено е скрит неговия богат вътрешен свят.

Днес, обаче ще обърна вниманение не на ползите, а на вредите от мълчанието. И то мълчанието в двойката.

Всяка двойка, колкото и любяща да е, в даден момент претърпява своята криза. И именно тук е разковничето дали те ще се разделят, или ще продължат заедно.

Важно е до този момент как са разрешавали конфликтите си. Дали след като премине първоначалния импулс и конфронтация, те говорят, колкото и болезнено да е за двамата.

Или мълчанието се загнездва лека по лека между тях.

Трябва ли да го оставим? Да изчакаме докато някои евентуално от двамата реши да проговори? Да даде гласност на проблема? Или да се правим, че нищо не се е случило?

Категорично "НЕ"! Говорете! Говорете и казвайте как се чувствате. Не спестявайте!

Премълчаването и най-вече липсата на комуникация след конфликта,( понякога тя е със седмици), вместо да подобри взаимоотношенията, тя ги нарушава. Много често в тези периоди партньорите се нагнетяват един срещу друг. "Трупат" , първоначално не големите обиди и с времето те отварят пропасти....или както казах подпомагат двойката да заболее и да се разпадне.

Много често този начин за разрешаване на конфликти се дължи на нашите наблюдения на отношенията между родителите. Възприели сме този модел като правилен, след това го прилагаме в актуалното си семейство. Но не забравяйте, че ние сме различни, идваме от различни семейства и имаме различен език на любовта. И все пак бих споделила от моя опит, че мълчанието освен да е нанесло вреди във двойката не е помогнало.

Понякога, единия от партньорите дори и не доволен от поведението на другия мълчи. Мълчи за да не го обиди, нарани, загуби. Някакви отново погрешни модели, зад които се крият по дълбоки проблеми. Страхът от изоставяне обаче понякога се оказва оправдан. И той по-скоро се дължи на това, че сме мълчали. Не сме казали какво искаме, как виждаме нещата, защото ни е било страх....

Криворазбраната ни толерантност, че като мълчим оставаме и даваме възможност на другия да бъде такъв какъвто е. Мълчейки, ние приемаме поведението му и не сигнализираме за недоволството си. Мълчейки, очакваме, че той ще се сети...Но всъщност освен нас, никой друг не знае какво искаме и очакваме....

И един ден, някой напуска двойката, защото тази тишина не се издържа...И дългоочакваната промяна не идва.