Стратегии за възпитание

                    или как да бъдеш „Добър шеф на детето си“

Всички знаем, че няма училище за родители, или поне до скоро нямаше, но водещо все пак при възпитанието се налага модела, който сме получили от родителите си. В някои от случаите ние го прилагаме едно към едно, защото с времето сме установили, че то е било добро за нас самите. В други, още като деца сме си казали, че няма да бъдем като майките и бащите си. До колко сме успели, това единствено времето, и живота и поведението на децата ни ще покаже. Пък и в крайна сметка всеки от нас по различен начин и различен смисъл влага в успеха.

Но да се върнем на родителството. Да си родител винаги е било предизвикателство във всяко време. Да си родител означава да носиш отговорност и за малкото човече, което се е появило в живота ти. Да си родител, означава да можеш да даряваш любовта си безусловно, да нарушаваш спокойствието си, да бъдеш пример, да обучаваш, да подкрепяш и въобще всичко, което смяташ че е необходимо за израстването и възпитанието на едно дете.

Всяка епоха е натоварвала родителството със своите изисквания за възпитание на детето в полза на обществото.

В миналото водещ във възпитанието е авторитарния стил, в който на детето не се дава право на изказване на позиция и прекършване волята, особено на бащата. Да, тогава обществото е патриархално по своята същност и още с раждането на детето му се показва, че то няма права. Водеща във възпитанието най-вече е била фигурата на майката, която от рано е успявала да създаде авторитет спрямо фигурата на бащата.

В съвременния свят обаче, разноликия облик на обществото и семейството като най-малка негова структура доведе и до наличието и използването на различини стилове. Естествено, родителите първо отсъждат за своето възпитание, виждат плюсовете и минусите в това и поемат по своя път или търсят някакви други решения. Такива, които биха подпомогнали желаните резултати. Едно от най-важните ни задължения като родители е да обучаваме. Как , кога, защо е необходимо да изберем сами.

И ето сега е момента да изложа няколко стратегии, които биха били от помощ, кореспондират с вашите ценности и морал като родители.

                         Стратегията НИН – награда и наказание

Случвало ли ви се е да бързате за работа, приготвили сте закуската на дъщеря си, моли те я да я изяде, че закъснявате, а тя просто кратко ви отвръща: „Това не го обичам!“ или „ Не искам!“. От опит знаете вече, че ако я принудите става по-лошо. Тогава? Тогава ви остава възможността да я склоните. И веднага ви хрумва: „Ако си изядеш бързо закуската ще те заведа довечера в лунапарка....или ще ти купя шоколад....или нещо, което знаете, че е любимо.

И хоп, постигаме резултат. Тя си изяжда закуската, а ние отиваме навреме на работа. Ето, това е! Работи! Това е така наречената стратегия „услуга за услуга“. Тя винаги се е радвала на радушен прием по всички географски ширини и във всички култури. От нея произлизат и „мъдрите“   сентенции „ Всяко зло за добро“ , „ Всяко знание с труд се сдобива“ и други.

Използвана повсеместно и почти безспорна, стратегията на наградите и наказанията се е утвърдила като предпочитан и понякога единствен начин да се справим с непокорството на децата.

Основният и формат е следният:

„ Ако не направиш каквото ти казвам,.........................“

Или:

„ Ако направиш каквото ти казвам,..................................“

На празните места поставяме наградата или наказанието. В началото нещата наистина „жънат“ успех и детето се подчинява. Но всъщност е добре да се замислим, това ли искаме – подчинение и какви ще са последствията за детето след това?

А те най-често са непосредствени и отсрочени.

След определен период детето все пак разбира, че тези награди и наказания нямат нищо общо с изяждането на храната, писането на домашни или каквото там ние изискваме. И тогава, тогава то се озлобява. И научава да прилага тази стратегия в живота си. Ако направи А, ще получи Б. В бъдеще то е манипулирано и то манипулира.

Отсрочените последици.

Като пример ще посоча, вашия младеж, които непрекъснато играе на игри. Но вече няма да търпите. Намалил си е успеха в училище. Отнемате му конзолата веднага, спирате интернета. Добре, наказанието проработва. До момента, когато той сам може да си купи конзола, но отдавна е загубил желанието за учене, то е станало механично за да угоди и да си получи конзолата. И когато порасне и е поставено пред дилемата – да избира удоволствие или отговорности към работата, то винаги ще се спира на удоволствието, защото ще израсне с убеждението, че има неща, които според някои хора са благородни и важни, но че те са такива само, когато нямат друг избор.

През последните години се приложи нова стратегия, а именно подобрената версия на НИН и тя е НИСН – награда и само награда.

Пример: Ако носиш добри оценки, ще ти подаря играчка.

Твърди се, че тази стратегия бележи голям успех, защото се избягва озлоблението на децата. В нея естествено се поощрява само поведението, което може да се награди. Ползата от тази стратегия обаче скоро също е разконспирирана от нашите деца. Те откриват, че родителите награждават едностранно и пристрастно. Това в един момент се превръща в бумеранг. То става като задължение на родителя и в момента в който той не го изпълни детето се чувства като измамено.

Например:

Синът ви се връща от училище и казва, че е завършил с отличие. Вие го поздравявате и толкова. Но той очаква своя скутер, защото миналата година сте му купили колело, а по- миналата скейтборд...

Ако постигнете това, бъдете наясно, че не сте постигнали кой знае колко с възпитанието на детето си. То учи за да получи награда. Тази стратегия също не е добра за възпитанието на деца, защото в момента в който спре да получава своите награди детето губи мотивация. Такива деца като възрастни извършват дейности само ако получават награда. Всичко това изкривява ценностите им, приоритетите и убежденията.
 Тогава какво ни остава? Как може да възпитаваме, бъдем пример и предаваме ценности?

Ами като открием мотивацията и бъдем истински водачи на децата си.

В крайна сметка всеки родител цели щастието и благополучието на детето си. 

И водени от това стигаме до една стратегия наречена

„Метод на мотивация“,

защото за всички нас, родителите е важно да накараме децата да правят това, което искаме от тях, но не от респект към авторитета ни, не заставени от наказанията, които ще понесат, ако не се подчинят, нито подтиквани от изкушението на наградите, които ще получат, ако постъпят правилно, а защото разбират, че това е наистина най-доброто за тях.

Може да обобщим модела на мотивация по следния начин:

Мотивацията не се състои в това да принудя другия да направи каквото аз искам, а да подтикна другия да желае да направи каквото аз искам.

Най – добрият начин да мотивираме децата си е , като ги уведомим честно за резултатите, които ще получат, ако следват определена посока.

Ако направиш А, ще ти се случи Б.

В мотивационния модел Б е естественият резултат от това, че си направил А. Става въпрос за избор, който си направил за да стигнеш до желания резултат. Тук всъщност се налага житейската философия за причина и следствие.

Пример: „ Ако ядеш само сладки неща ще ти окапят зъбите, ще се разболееш....“

Никой не желае да се разболява, включително и децата, следователно ако ги убедим, че това, което им казваме е вярно и че „ разболяването“ не е част от заплашителен призрак, измислен от нас, за да можем да ги сплашим, а е част от една нежелана, но възможна действителност, може би ще започнат да ядат зеленчуци – ако не с радост, то поне с не толкова голямо неудоволствие.

Естествено, това не става толкова бързо. Понякога е необходимо да повтаряме доводите си многократно, а децата да излагат своите. Но в семействата, където се допуска обсъждане на позволеното и забраненото, децата се научават да спорят, да представят собствените си идеи и да отстояват позицията си, както и желанията и потребностите. Това принуждава и нас родителите да разполагаме със солидни аргументи и инструменти, за да подкрепим това, което искаме да им внушим.

Има ли случаи, в които – независимо от това колко добри са аргументите и намеренията ни и колко разумно и по подходящ начин сме представили позицията си – децата ни отказват да приемат съветите?

Разбира се, че ще има.

Било защото децата и подрастващите не успяват да видят, че това, което им предлагаме, е най-доброто за тях, било защото имат потребността да се разграничат от нас, или защото ние нямаме достатъчно аргументи, с които да успеем да ги убедим.

В тези моменти е необходимо да ги оставим да сгрешат, да се поучат от техния опит.

Например, ако дъщеря ви не иска да си подрежда стаята, не го правете и вие. Оставете я. Ще видите как след известен период няма да успее да намери важните неща за нея и ще ви потърси. Тогава не я наказвайте с думите : „ Каквото си надробила, ще го сърбаш“, а просто станете и и помогнете, защото тя е осъзнала грешката си. Не се сърдете, а си спомнете за притчата от Библията за „Блудния син“. Важно е да оставим децата да имат своя опит, но винаги да бъдем отворени за тях.

За никой родител не е лесно да позволи на детето си да сгреши, защото понякога последствията са след време и непридвидими. Но е добре в тези моменти да използваме личния си пример за да подпомогнем избора и то правилния избор за детето в момента.

И в заключение, независимо коя от стратегиите ще изберете препоръката ми е винаги детето да усеща вашата топлина и любов, да ви се доверява и споделя с вас.